Неотдавна (през юни) получих персонална покана да се включа в подкрепа на "International Petition "Twin Paradox"", организирана от NPA – USA. В тази връзка, в знак на съпричастност, поставих подписа си под едно отворено писмо (An Open Letter to the Physics Community The Twin Paradox), целящо най-сетне да се провокира дебат по парадоксалното времево противоречие при инерциалните системи, добило известност като "Парадокс на Близнаците" – една от рожбите-дегенерати на Специалната теория на относителността.
Наличието на такъв неугледен момент в хармоничната природна подреденост, без съмнение, не е някакво шантаво хрумване или пропуск на Създателя. Но я се опитай да го изтъкнеш на отдадените на фанатична вяра в чудеса физици! А за доверчиво свелите пред тях глави философи, станали съвсем безчувствени към посегателствата върху философската законност, да не говорим. Всички вкупом на мига ще те оплюят и сравнят със земята. В това отношение много ги бива и са безкомпромисни.
Така и до ден днешен проблемът продължава да бъде игнориран от официалната физика, въпреки че тя по никакъв начин не успява да даде що-годе свестен отговор като негово сериозно обяснение. Не, че не полага старание в тази насока. Но, за жалост, винаги ни поднася или, някак си, по детски наивни тълкувания, или интерпретации, открито стъпващи по нишката на свръхсетивното. Тази недоразвитост обаче съвсем не им пречи да минават за дълбокомислени и, окръжавани с ореол, безпрепятствено да виждат бял свят по страниците на научите списания. Докато на проявите на основателни съмнения от всякакво естество им се тегли чертата без каквото и да е разглеждане.
Естествено, отзовах се с готовност на поканата, макар че и тук проличава преобладаващото отношение към проблема като към, един вид, енигма, неизвестност, някакво, може би, временно усложнение, затруднение, което обстоятелство говори за все още половинчат подход към неговото решаване (http://worknotes.com/Physics/SpecialRelativity/TwinParadox/page2.aspx).
В писмото вече фигурират подписите на десетки учени от цял свят. Разбира се, без участието на даващото тон закостеняло, самовлюбено мнозинство, чиято хронична слепота поставя етикета "шарлатанство" на всеки нов повей и зов за критично отношение към нездравите, към очевидно парадоксалните следствия на Специалната теория. Недоумявам...нима не виждат, че тя отдавна не е безукорно чистата девица, за която я мислят и представят.
По този повод намирам за уместно да онагледя с няколко примера алогичната ситуацията около времевите и пространствените явления при инерциалните системи.
Естествено, недъзите на Специалната теория не могат да си останат такива само в чисто мисловен аспект. Както би следвало да се очаква, те водят до особено конфузни положения при прилагане на изводите в конкретни практически постройки. Водят до абсурдизми, които, за безобидност и благозвучие, биват завоалирани под "по-научното" название парадокси.
Десетилетия след появата на Теорията въпросните нередности продължават да се смятат за причудливи научни загадки, незнайно защо съпътсващи иначе изрядното Релативно учение. И, тук-там с малко измислена козметика, те биват примирявани, според господстващите релативистични настроения, напълно приемливо, с общото познавателно течение. А на роптаещата против тях здраворазумна наука, както вече споменах, просто се запушва устата, като не й се дава достъп до полето на изява.
Някои от заклетите релативисти изцяло отричат съществуването на каквито и да е парадокси. Други пък съзнателно избягват да ги коментират, прескачайки ги като незначителни и неактуални в момента препятствия по пътя на Релативизма. А трети ги споменават с половин уста и с упованието, че той все пак е в състояние по някакъв начин да си ги саморазреши, да се самоотърве от тях.
Разбира се, лечението на Теорията със собствените й принципи е многократно изпробвано. Близко до ума е да разберем обаче, че подобните опити винаги ще удрят на камък. Защото така наречените парадокси не са плод на нашето незнание, а представляват преки фабрикати на, явно, нещо порочно в самата нея. Тя и само тя им вдъхва живот, провокира тяхната поява (вече показах защо). Затова просто няма как да се случи да успее да ги преодолее (не може да отстрани дефектите, които сама причинява).
Днес, век по-късно, поради негласната забрана за свободно критично дебатиране по темата и последвалия от това познавателен застой, парадоксите са се превърнали в грозно зейнали, невъзможни повече за прикриване, язви върху тялото на Науката. Успокояващо е обаче, че тази, наистина отвратителна, гледка вече не се радва на всеобща търпимост.
В предните статии на няколко места дадох да се разбере тяхната съвсем плитка, та чак смеховито-жалка етимология. Обърнах внимание, че травмиращата им поява в практическите постановки е понятно следствие от постулативното (извън опитното) приемане на Теорията за абсолютна тъждественост на неподвижната система K и движещата се спрямо нея система K', съгласно която тъждественост, за гледни точки K и K' ще е в сила следната изобретена комбинация трансформации, лекомислено приета от физиците за новооткрита природна симетрия (полагам b=(1-v2/c2)1/2):
x'=x/b (или l'=l.b); t'=t/b – за движеща се гледна точка K' (1)
x=x'/b)(или l=l'.b); t=t'/b – за обратно движеща се гледна точка K (2)
Според гледна точка K: Дължината l'на система K' се скъсява.
Времето t' насистема K' се забавя.
Според гледна точка K': Дължината lнасистема K се скъсява.
Времето t на система K се забавя.
Това е официалната, утвърдената, Айщайновската комбинация уравнения и официалните, утвърдените, Айщайновските изводи-следствия от нея.
Тъкмо тази абнормална симетрия става източник на поголовно получаващо се физикомагьосничество, който факт не само че не провокира безпокойство и неудовлетвореност у кабинетните (по Енгелс) учени, а, напротив, извиква у тях пориви на гордост и възхищение, преливащи в хвалебствени ахкания, хълцания и цъкания.
Крайно време е това еуфорично настроено братство да проумее, че всички виждания за симетричност, стоящи извън Божествената симетрия на противоположностите (материално-идеално, пълно-празно, мъжко-женско, движение-покой, реален обект-огледален образ и т.н.), директно попадат в графата "недомислици". Тъкмо в това кошче ще се поровя сега, за да извадя на показ по един от времевите и пространствени гафове на Специалната теория.
Логически експеримент с еднакви часовници, ерго с близнаци (времеви експеримент – "Парадокс на близнаците"):
Съгласно уравнение (2), ако, от два абсолютно еднакви часовника K и K' (от двама близнака с условни имена K и K'), единият – примерно часовник (близнак) K' – започне инерциално космическо пътешествие, то, при завръщането му обратно в изходната точка, изостанал трябва да е именно часовник K' (по-млад ще трябва да се окаже именно пътешественикът-близнак K'). Но, според уравнение (1), се очаква да е тъкмо обратното. Изостанал би следвало да е часовник K (останал по-млад трябва да е близнакът K). Т.е., зависимости (1) и (2) предписват забавянето на времето да е в сила и за часовник (близнак) K', и за часовник (близнак) K, при това,в абсолютно еднаква степен.
Това положение, както и да се погледне, си е чиста проба аномалия, излизаща извън границите на разумното. Айнщайн, повече интуитивно, отколкото обосновано, решава (в работата си от 1905г), че действително изостанал ще е часовник K' (наистина по-млад ще е останал близнакът K'), понеже свойствата на времепространството били такива...?!?!?!?
От това странно отсъждане обаче веднага възниква нова главоблъсканица. Как така от нарочената за симетрична тъждественост (1)-(2) ще се получи асиметричен резултат?!
Законно питане, развихило въображението на постайнщанистите, в чиято подкрепа се включват и престижните списания, със спуснати резета за оспорващи становища. Започват се какви ли не обяснения, повечето от които взаимно изключващи се. В крайна сметка, болшинството от тях прибягват до аргументацията, че, видите ли, понеже часовник (близнак) K' се налага там някъде да направи завой, за да се върне, а в този, вече неинерциален, участък времето еднозначно тече по-бавно, съгласно Общата теория на относителността, то значи, при срещата, часовник K' наистина ще е изостанл от часовник K. Респективно, близнакът K' наистина ще е останал по-млад от брат си K. С една дума, тук няма никаква мистерия. А който вижда такава, значи просто не схваща елегантните извивки и тънкости на относителността.
Всичко това минава за интелигентен и фин мисловен процес, завършващ с мъдра присъда!!! Но защо ли така отдалеч намирисва на фарс?! Всъщност, освен по нашите сетивни и разсъдителни способности, тази майсторска преценка на капацитетите бие и към друга една, по-висока цел. Да подчертае, че относителността я разбират само избраници и това са те.
Сякаш имат насреща си детска аудитория, която не е в състояние така да подреди пътешествието, че да изключи от пресмятанията си времето за изминаване на неинерциалния участък. Или пък, която не може да направи инерциалните участъци отиване-връщане с толкова голяма продължителност, че времето за неинерциалната дъга на завиването да стане пренебрежимо малко в сравнение с тяхното сумарно времетраене.
Но, да предложа, за улеснение, подобен експеримент, без такъв "спасителен" неинерциален участък. По една права линия има три абсолютно еднакви часовника (инерциални системи) K, K'и K"в следния ред и състояние: Часовник Kстои неподвижен в точка О. ЧасовникK'се намира вляво от точка О и се движи инерциално със скоростvкъм нея. ЧасовникK"се намира вдясно от точка О и се движи инерциално също със скоростvкъм нея(или -v, без значение, което показва, че K'и K" не са противни страни, а са едно, противостоящо на K). Пътят на K' до О е много по-кратък от този на K" до О.
В момента на съвпадане с точка О, часовник K' се сверява с часовник К и продължава нататък. При това положение часовници K' и K", работейки с абсолютно еднакъв темп (съгласно еднаквата имскорост vспрямо часовник К), ще се срещнат някъде по правата. В момента на срещата часовник K" се сверява с часовник K', по който начин взима от него времетоt'и го връща обратно в точка О за сравняване с времето t на часовник К (ако нарушавам някакво правило на относителността, моля, поправете ме!).
Пита се кое време ще е изостанало – tили t'? Според уравнения (1)-(2) на Специалната теория, едновременно и t'ще е изостанало спрямоt,и t ще е изостанало спрямо t'?!?! Как тази принципна невъзможност ще се претвори в действителност, един Господ знае (такъв е само изразът, защото отговорът не ще да е и по неговите сили).
Че ситуацията е парадоксална (че е налице парадокс) не може да има никакво съмнение. И също така, че вече сто години безрезултатно се търси изход от нея. Казвам "безрезултатно", защото не броя за зрели разните предложения-фантасмагории. В случая, къде-къде по-честна реакция ще е обикновеното вдигане на рамене.
Логически експеримент с дължини (пространствен експеримент):
Система K' се движи инерциално спрямо система K със скорост v по осите Х=Х. Наблюдател K' нанася отсечка O'A' с дължина l'1=L0 върху оста Х'. Наблюдател K измерва тази отсечка от единия край до другия чрез собственото си време t и, съгласно (2), я получава скъсена – като дължина l1=l'1.b=L0.b (ако L0=10 прим метра, а b=1/2 , следва l1=10.(1/2)=5 метра).
Сега наблюдател K нанася върху оста Х измерената дължина l1=L0.b. На свой ред, наблюдател K' измерва тази отсечка от единия край до другия чрез собственото си време t' и, съгласно (1), я получава скъсена – като дължина l'2=l1.b=L0.b2 (l'2=10.(1/2)2=2,5 прим метра).
После отново наблюдател K' нанася върху оста Х' измерената дължина l'2=L0.b2, а наблюдател K я измерва скъсена – като дължина l2=l'2.b=L0.b3 (l2=10.(1/2)3=1,25 метра). Отново наблюдател K нанася върху оста Х измерената дължина l2=L0.b3, а наблюдател K' я измерва скъсена – като дължина l'3=l2.b=L0.b4 (l'3=10.(1/2)4=0,0625 прим метра). И т. н., с всяко ново измерване, щом се следват уравненията (възгледите) на Специалната теория, скъсяването продължава (и тук отправям същата молба за корекция, ако нарушавам някакво правило на относителността, ако някоя нейна тънкост ми убягва).
Но нали става въпрос за последователни пренасяния на една единствена първоначална дължина, измервана по един и същ способ и без каквато и да е промяна на условията на експеримента? Нали върху нея липсват въздействия от всякакво естество? Защо тогава имаме за резултат необяснимото й стопяване? Как така нейните изменения в посока към непрестанно смаляване са абсолютно безпричинни...просто ей така, от само себе си? В крайна сметка, нали този "процес" ще доведе до изчезване на въпросната отсечка след осъществяване на известен брой такива последователни прехода? Или и това не е никакъв парадокс? Не мога да се начудя, как така не се намери нито един от авторитетите да удари камбаната и да обяви на всеослушание, че е време за ставане!
Вярното решение на тези гламави, безизходни ситуации е едно единствено. Изоставяне на едностранната, ненормалната, безполюсната, сбърканата, противоестествената Гей симетрия (1)-(2) на Специалната теория (която, в този смисъл, не е никаква симетрия, а е набедена за такава) и преминаване към редовната, двуполюсната, природосъобразната, ако щете, истинската, прекрасната Хетеро симетрия на Принципа на противоположностите (на Принципа на определеността):
l'=l/b; t'=t/b – за движеща се гледна точка K' (1х)
l=l'.b; t=t'.b– за неподвижната гледна точка K (2х)
(ползвам метафорите само за осезаемост, за апломб, за подсилване, за патос...иначе, нищо против...)
Тъй като в по-предна статия показах как е правилно да стоят нещата с времето (http://alniko.log.bg/article.php?article_id=111728), тук ще направя демонстрация на верния подход само с изчезващата отсечка с първоначална дължина l'1=L0.
След като наблюдател K я измери скъсена – като l1=L0.b, съгласно (2х) и я нанесе върху оста Х, наблюдател K' ще си я върне обратно, съгласно (1х), като l'2=l1/b=L0.b/b=L0, сиреч като своята си начална отсечка с дължина l'1=L0. И т.н. колкото и да се прехвърля отсечката от едната система в другата и обратно, тя си остава все същата.
______________________________________________________
АЛЕКСАНДЪР НИКОЛОВ © 2010-2011 ВСИЧКИ ПРАВА ЗАПАЗЕНИ (COPYRIGHT © 2010–2011)
Име: Alexandar